Защо факторинг и защо в България?

Ако в международния граждански оборот факторингът не е възможен, когато обект на договорните отношения между доставчика и фактора са вземания от физически лица за стоки или услуги, закупени в кръга на потребителските им потребности, то в България това е мислимо.

    Конвенцията за международния факторинг (Отава, Канада, 1988 г.) регламентира правната същност на договора за факторинг на плоскостта на  международното право. Но тъй като понастоящем Конвенцията не е ратифицирана от Република България, на практика тя не е част от вътрешното ни законодателство и е неприложима в отношенията, които възникват между страните, когато мястото на осъществяване на стопанска дейност на доставчика на стоката или услугата, на длъжника или на фактора е на територията на Република България.   
 
    Основните аспекти, които разграничават факторинга тук от международния договор за факторинг, са свързани със специфичните изисквания, които Конвенцията въвежда, и липсата на нарочна специфика по отношение на самата дейност в националното ни законодателство.
 
    На първо място, за целите на Конвенцията с „договора за факторинг“ се прехвърлят вземанията, които доставчикът има спрямо своите клиенти – стига тези вземания да не произтичат от продажба на стоки, чието основно предназначение е за лична, семейна или домакинска потреба.
 
    На следващо място, от Конвенцията се предвидени редица задължения, които следва да са част от извършваната от фактора дейност, за да може да се говори за международен договор за фокторинг. Факторът трябва да извършва поне две от следните: да финансира доставчика, в т.ч. заеми и авансови плащания; да поддържа счетоводната информация, касаеща вземанията, обект на договора; да извършва събиране на вземанията; да осигури защита срещу невъзможността за плащания от страна на длъжниците.
 
    Третият съществен белег на международния договор за факторинг съгласно дефиницията, която Конвенцията дава, е длъжниците да бъдат уведомени от доставчика за сключения договор с фактора.
 
    В България обаче, факторингът съществува дефиниран само като „друга форма на финансиране“, различна от придобиването на вземания по кредити (чл. 2, ал. 2, т. 12 ЗКИ).
 
    Така, в България е възможно рискът от цялостната неплатежоспособност, както и рискът от ненавременно плащане от страна на клиента да се прехвърли върху фактора. Възможно е дейностите, които традиционно се извършват от фактора, да останат вменени като задължения на доставчика. Също, като обект на договор за факторинг са мислими и вземания, които доставчикът има спрямо клиенти, закупили определени стоки или получили услуги в кръга на своите потребителски нужди.  
 
    Обобщено в различията: докато в международните отношения обект на факторинг са вземанията при стокообмена на макро- ниво, то в България е мислим факторинг и на микро- ниво. Това оставя въпроса за факторинга като дейност отворен в България, а развитието му – възможно под различни форми в практиката, но при наличие на добри отношения между партньорите (фактори и доставчик), взаимни договорки и отстъпки, както и доверие.

 
Националното ни законодателство предвижда редица изисквания, на които трябва да отговаря даден субект, за да бъде „фактор“. Макар да няма строго дефинирани дейности (както в Конвенцията), които трябва да бъдат извършвани от фактора, ЗКИ предвижда, че фактор може да бъде само Юридическо лице, което е:

    А банките и финансовите институции като субекти на правото, следва да отговарят на множество законови условия, които предстои да разгледаме.  

 
    Есенцията на отграничението, което е създадено в българското законодателство, в сравнение с международното, а дори и с правния ред на някои от страните членки на ЕС, е именно тази: докато в други държави законодателят се интересува от това какви вземания се прехвърлят, какви задължения имат фактора и доставчика на стоки или услуги помежду си и спрямо длъжника, както и какви са съпътстващите дейности, които обгръщат договора за факторинг, в България водещият механизъм за защита и гаранция на гражданския оборот е правосубектността.
 
    На практика, при един такъв, да го наречем – „обърнат модел“, е възможно да бъде прехвърлено всяко вземане, стига субектът, който има качеството „фактор“, да е поднадзорен на Националната банка.
 
    В заключение: В тази хармония, в пределите на гражданския оборот в България могат свободно да се създават и извършват всякакви дейности и форми на кредитиране, в т.ч. и факторинг. Но един различен факторинг, моделиран от волите на субектите, и възможен, когато и както субектите имат нужда от него. Тук, ако предметът на договора за факторинг може да варира, за да обслужи по най-добрия начин интересите на страните, то не всеки може да бъде фактор – именно това е гаранцията на свободата субектите да прехвърлят рисковете помежду си и да задвижват икономическия ръст напред, както на макро, така и на микро ниво.

     „Прехвърлянето на вземания е механизъм, използван от дружествата за получаване на ликвидни средства и на достъп до кредити, както е например при факторинга и предоставянето на обезпечения, а банките и дружествата си служат с него, за да оптимизират използването на своя капитал, както е при секюритизацията.
 
    Факторингът е изключително важен източник на ликвидни средства за много предприятия. При него едно дружество (прехвърлител, най-често МСП) прехвърля (продава) свои вземания на фактор (приобретател, който често е банка) на по-ниска цена, като това е способ, чрез който прехвърлителят може да получи незабавно парични средства. Факторът събира дължимите суми по фактурите и поема риска от несъбираемост на вземанията. По-голямата част от лицата, използващи факторинг, са МСП: малките предприятия представляват 76%, средните — 11%, а големите — 13%. Поради това на пазара се смята, че факторингът, предлаган на МСП, представлява основа за икономическия растеж, тъй като за МСП може да е по-трудно да намерят финансиране чрез традиционно кредитиране. Европа, като регион, е най-големият пазар на факторинг в света и представлява 66% от световния пазар.“

Предложение за Регламент на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към действието спрямо трети лица на прехвърлянето на вземания

Контекст на предложението, Основания и цели

 

UNIDROIT CONVENTION ON INTERNATIONAL FACTORING (Ottawa, 28 May 1988) - https://www.unidroit.org/instruments/factoring
Закон за кредитните институции (Приет от XL Народно събрание на 13 юли 2006 г., обнародван в „Държавен вестник“, бр. 59 от 21 юли 2006 г., в сила от деня на влизане в сила на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз; посл. изм. и доп. Бр. 21 от 2021) –
Предложение за Регламент на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към действието спрямо трети лица на прехвърлянето на вземания - https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/PDF/?uri=CELEX:52018PC0096&from=ENСтатус на законодателната процедура по отн. на Проекта за Регламент: https://oeil.secure.europarl.europa.eu/oeil/popups/ficheprocedure.do?lang=en&reference=2018/0044(COD)