Процесуално легитимиран ли е цесионерът, нямащ качеството банка, за предявяване на иска по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК, при осъществено частно правоприемство след издаване на заповедта за изпълнение?


В светлината на прожектора:
Уважено е подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 2 ГПК въз основа на документ – извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на банка. След издаване на заповедта за изпълнение, заявителят, имащ качеството на банка, цедира вземането си на частен правоприемник, нямащ това качество. 
Възникващият въпрос е: процесуално легитимиран ли е цесионерът, който не е банка, да предяви иска по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК, с оглед осъщественото частно правоприемство и в съответствие с тълкуването, дадено в т. 10б, абзац 3, изр. 2 ТР № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС[1]?
 
Обичайният сценарий:
По повод на поставения въпрос, ВКС е постановил практика по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която[2] производството по чл. 422 ГПК е продължение на заповедното производство и в него се проверява възникнало ли е изпълнителното основание. Затова и в случаите, когато вземането произтича от банкова сделка, за която т. 4г от ТР № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС изисква специално качество на кредитора към момента на подаване на заявлението, това ограничение за специалното качество на кредитора следва да се приложи и в исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, когато заявителят е цедирал вземането си преди стабилизиране на заповедта за незабавно изпълнение и издадения изпълнителен лист. Поради това отговорът на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е: когато заповедта за изпълнение е издадена на банка на основание чл. 417, т. 2 ГПК, при частно правоприемство на заявителя, основано на договор за цесия, настъпило след издаване на заповедта за изпълнение, цесионерът, който няма качество банка, не е легитимиран да предяви иска за установяване на вземането по реда чл. 422, ал. 1 ГПК.
 
Възможното различно разрешение:
1.Възможността за различно разрешение минава несъмнено през обсъждане на аргументите „за” и „против” вече даденото такова, но задължително базирани на утвърдените виждания за същността на заповедното производство по ГПК. От приемането на действащия процесуален закон, заповедното производство не престава да създава сериозни вълнения сред обществото (предимно) и юристите и то най-вече в крайно дискусионната хипотеза на издаване на заповед за незабавно изпълнение в полза на банка въз основа на извлечение от счетоводните ѝ книги.
2. Валентина Попова[3] чудесно определя целта на заповедното производство – да създаде съдебно изпълнително основание, когато вземането не е изпълнява, макар че не се оспорва. Целта на заповедното производство, казва тя, не е да се установи вземането, а да се установи, че то не се оспорва[4].
Не винаги поставената цел не може да бъде постигната и се оказва, че: 1) вземането е спорно (длъжникът подава възражение в срок); 2) не може да се установи оспорва ли се вземането (когато заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК); 3) заповедното производство е протекло неуспешно за заявителя (когато съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение). В тези случаи, съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за вземането си – възниква нужда от проверка дали съществува спорното вземане. Заповедта за изпълнение не може да постигне в пълнота своя целен ефект и да се превърне в изпълнително основание, докато не се провери[5] и потвърди съществуването на вземането. Изключение е т.нар. „незабавно изпълнение”, което представлява предварително изпълнение на постановен акт – фигура позната на процесуалния ни закон.
3.В чл. 417 ГПК са изрично уредени документи, въз основа на които може да се издаде заповед за изпълнение, т.е. те са специално признати като основания за издаване на такава заповед[6]. Документите в този текст на закона могат да бъдат индивидуализирани с оглед техния автор и/или правното основание за издаването им, и/или с оглед особеностите на формата, в която са обективирани[7]. Оказва се, че документите по чл. 417 ГПК са условия за улеснено издаване на заповед за незабавно изпълнение и (най-вече) изпълнителен лист поради особени техни обективни характеристики или субективни особености на авторите им. Те са процесуални предпоставки за надлежното упражняване на правото на сезиране на съда с искане за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК. Формално, за снабдяване със заповед за изпълнение по-улеснена е процедурата на чл. 410 ГПК, където не се изисква представянето на документи с определено съдържание, а само навеждане на твърдения за вземанията, но пък липсва възможността за незабавно изпълнение, което я прави и по-малко желана.
4.Колкото и резерви да оставя уредбата на заповедното производство и конкретно на това по чл. 417 ГПК, трябва да се подчертае, че не това е единствената хипотеза в процесуалния ни закон, при която е предвидено да се прави предварителна и изначално непълна оценка на писмени доказателства, свързана с допускане на осъществяването на определени мерки с цел удовлетворяване или запазване на възможността за това на по-късен етап. Констатирането на наличието на убедителните писмени доказателства, нужни за да бъде определен вече предявен или бъдещ иск като вероятно основателен и да бъде допуснато обезпечаването му, не се различавава значително от проверката на съда дали документът е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника по чл. 418, ал. 2 ГПК. И в двата случая еднакви са ограниченията относно възможните доказателствени средства – все писмени; само една от страните осъществява доказването; преценката на доказателствата на този етап е обща[8].
5.Не може да бъде отречено, че единствената причина за предвиждане на чл. 417, т. 2 ГПК е качеството на субекта, издаващ документа или извлечението от счетоводните книги. То води до оправдано според законодателя очакване за верността на документа. Действително, извлечението от счетоводните книги има и задължително законоустановено съдържание, но приоритетен е издателят му. Точно заради това е отдадена различна и значително завишена доказателствена стойност на посоченото писмено доказателство и на вероятната му вярност – защото е с автор конкретно очертани от закона субекти. Качеството на субекта обуславя различното процесуално третиране на издадените от него документи и конкретно извлеченията от счетоводните книги. Последното не е редно да се отрича и за банките, поне заради задължителния завишен и многостранен контрол, който следва да се осъществява по отношение на тях. Аргумент за реалността и качеството на същия не е процесуалноправен и няма място в негативната част на списъка от аргументи на поставения тук въпрос.
Няма определена обективна характеристика на документа – извлечение от счетоводните книги, която да обуславя особеното му третиране, извън неговия автор. Чл. 60, ал. 2 ЗКрИ, който посочва минимално необходимото съдържание на извлеченията от счетоводните книги, има по-скоро за цел да осигури съответната информираност на длъжника, отколкото да му предава различни последици и доказателствена стойност.
6.Процесуалният приоритет по чл. 417 ГПК за сдобиване с изпълнително основание и възможността за незабавното му изпълнение, действа времево и проявява своите последици само и единствено в заповедното производство. Завишената доказателствена стойност и различното придадено процесуално значение на извлечението от счетоводните книги е заради качеството на субекта, който ги е водил (както стана ясно) и то до този момент – моментът на издаване на извлечението. Чл. 417, т. 2, предл. 3 ГПК е продължение на законодателното виждане за доказателственото значение на вписванията в счетоводните книги, залегнало в чл. 182 ГПК – че те могат да ползват издателя при определени хипотези, дори и отразените в тях факти да са изгодни за него. Затова и субективната особеност на водилия счетоводството за периода до и към момента на издаване на извлечението от счетоводните книги е условието, което законът поставя за свързване на различното процесуално значение на документа. Релевантният времеви период, в който е нужно това субективно качество, очевидно е от възникване на вземането до издаване на извлечението. Извлечението ще отразява резултата от този период на вписвания в счетоводните книги и на воденето на счетоводството, поради което и специалното качество на субекта е нужен точно тогава. Ако и след като се стигне до осуетяване на успешното провеждане на заповедното производство[9] и ако вземането се окаже спорно или не може да се установи дали то е такова, привилегиите на обективните и субективни характеристики на документите по чл. 417 ГПК губят своето процесуално значение и не пораждат каквито и да било благоприятни последици в исковия процес. След този момент, в производството по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК, доказателственото и процесуалното значение на изброените писмени доказателства в чл. 417 ГПК се урежда само от разпоредбите, регулиращи доказателствените средства в ГПК – глава XIV. Не е предвидено ескалиране на доказателствената им стойност, нито придаване на различно, правоувеличаващо значение, именно и само поради факта, че са били в основата на учреденото заповедно производство, предхождащо исковия процес. Няма законова разпоредба, която да прикрепва доказателствена сила на извлечението от счетоводните книги на банка или да размества доказателствената тежест при представянето на такова, включително в производството по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК, във връзка със заявление по чл. 417, т. 2 ГПК. А именно това са и способите, които биха могли да доведат до аргументиране на различното процесуално зачитане на тези документи и след заповедното производство. Точно посоченото ме кара да стигна до заключение за концентриране на процесуалното значение на извлечението от счетоводните книги само в заповедното производство, а ако някой от документите по чл. 417 ГПК има по-различно значение в исковия процес, това в никакъв случай не се дължи на цитираната разпоредба.
7.Ако съотнесем последните три точки, достигаме до единствения възможен извод:
  • след като заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК се издава на основание специфичното качество на субекта (банка) като
  • отразява вписванията за периода от възникване на правоотношението до издаване на извлечението, а
  • вписванията в счетоводните книги са с конкретно процесуално значение в заповедното производство,
  • което обаче не се разпростира извън рамките му, включително в процеса по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК,
  • качеството на претендентът на правото (заявител, респ. ищец) е достатъчно да съществува само за периода до и към момента на издаване на извлечението и неговото процесуално употребление – чрез заявяване на заповедното производство.
Затова и съгласно т. 4г от ТР № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, когато изпълнителното основание по чл. 417, т. 2 ГПК е издадено с оглед особено качество на кредитора, за издаване на заповед за незабавно изпълнение в полза на неговия частен правоприемник е необходимо последният да притежава същото качество. Това разрешение следва логиката особеното качество на автора на документа по чл. 417 ГПК да е налично към момента учредяване на заповедното производство, но и да е било налично в периода, в който са водени счетоводните операции, обективирани в извлечението.
8.Отново в съответствие с това разрешение е и практиката на ВКС и съдилищата, но в обратната хипотеза – частно правоприемство в посока от небанкова към банкова институция. Не може банката-цесионер, да иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК, каквато не би могъл да иска и цедентът. Вижда се ясно, че моментът, към който се съобразява качеството на субекта-заявител е до заповедното производство, но не и след това. Разпоредбата на чл. 417, т. 2 ГПК предоставя облекчена процедура на лимитативно посочените в нея субекти – държавните учреждения, общините и банките, да получат заповед за изпълнение, когато вземането се основава на документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на посочените субекти[10]. За да се приложи чл. 417, т. 2 ГПК, е необходимо вземането да е възникнало при взаимоотношения между банкова институция и друго лице. Нормата урежда процесуална привилегия за определени лица и трябва да се тълкува стеснително. Ако банката е придобила вземането чрез цесия или продажба на предприятие, тя не може да се ползва от производството за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Да се приеме противното, означава да се разпростре приложението на чл. 417 ГПК за вземания – възникнали като такива – на всевъзможни лица извън банките и да се злепоставят длъжниците в гражданския и търговския оборот. Последните не биха могли да знаят при възникване на задължението им дали срещу тях ще се приложи общото заповедно производство или ще има възможност да се издаде заповед за незабавно изпълнение[11]. Аргументиране на противоположното виждане обаче би било значително затруднително, както се вижда.
9.Основната теза, изложена в Решение № 1 от 01.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 3228/2015 г., II т. о., ТК, за обосноваване недопустимостта на надлежната легитимация на цесионера-небанка, придобил вземането си от цедента-банка, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК е, че производството по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК, е продължение на заповедното производство и в него се проверява възникнало ли е изпълнителното основание. Тезата не бива да се приема, още повече безрезервно. Както стана ясно, целта на заповедното производство е да провери безспорността на вземането. Когато се окаже, че не може да бъде проверена спорността или вземането се окаже спорно[12], преминава се към иска по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК. Ако погледнем заповедното производство през призмата на неговата основна цел (проверка спорността на вземането), ще се окаже, че в изброените хипотези, когато се пристъпва към исков процес, то не е успяло и безуспешно е проверило безспорността на вземането. Затова и, за да не се пропилява процесуалната енергия до момента, преминава се към установителен, респ. осъдителен иск за предмета на заповедното производство. В случаите на установителен иск, нуждата от исковото производство е продиктувана и от издадената заповед за изпълнение, чиято съдба трябва да бъде окончателно разрешена. Тоест, целта на заповедното производство – установяване на безспорността, се замества от целта на исковия процес – установяване със сила на пресъдено нещо дали претендираното право съществува. Действително обусловеност е налице – защото исковият процес ще е очертан в своите параметри от издадената заповед за изпълнение[13], но той не се ограничава да е само един неин верификатор. Затова и съгласно т. 11.б от ТР № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, е допустимо да се приемат за съвместно разглеждане друг иск на ищеца – чл. 210, ал. 1 ГПК, насрещен иск – чл.211 ГПК, инцидентен установителен иск – чл.212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за съвместно разглеждане с иска по чл.422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, а според т. 11.в от същото тълкувателно решение в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, е допустимо въвеждането на правопогасяващи възражения за плащане и за прихващане.
В този ред на аргументация е удачно да се споменат и мотивите към т. 1.2 от ТР № 8/2017 г., ОСГТК на самия ВКС, според които „…[у]редбата на заповедното производство не съдържа изрична разпоредба, предвиждаща, че с иска по реда на чл. 422 ГПК се установява съществуването на вземането към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради това съдът в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението.“
10.Ако приемем за вярно, че искът по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК, проверява издадената заповед, както и ако зачетем генералната теза – при издадена заповед за изпълнение в полза на банка, на основание чл. 417 т. 2 ГПК, при частно правоприемство на заявителя, настъпило след издаване на заповедта за изпълнение, цесионерът, който няма качество банка, не е легитимиран да предяви иска за установяване на вземането по реда чл. 422, ал. 1 ГПК, съмнително става приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Тълкувателната практика на ВКС преодоля моментния смут и твърдо прие приложението на разпоредбата в производствата по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК. А именно:
  • Т. 9 на ТР № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС: В производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.
  • Т. 1 на ТР № 8/2017 г. ОСГТК на ВКС: Допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
Последователно налаганото мнение е, че искът по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК, не е различен и особен. Неговата характерност идва от определената обусловеност от подаденото заявление и издадената заповед за изпълнение. Характеристиките на чл. 417 ГПК обаче не могат да създадат такава различност, която да води до модифициране на правилата на исковия процес. Прехвърляне на вземането не може да не бъде отразено на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, а липсва процесуална норма или поне логика, която да предоставя привилегия и обуславя нуждата от запазване на кредиторовото качество и през целия исков процес (или поне към момента на учредяването му).
Действително, чл. 226, ал. 1 ГПК посочва, че прехвърлянето на спорното право не води до промяна на страните в процеса, а такава е само възможна при наличие на условията по чл. 222 ГПК (чл. 226, ал. 2 ГПК). При установена спорност и пристъпване към установителен иск по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК, последиците от предявяване на иска настъпват от момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Въпреки това, тъй като исковият процес се образува с подаване на исковата молба, а не със заявлението, чл. 226, ал. 1 ГПК не може да се приложи директно в случая, което се потвърди и от ВКС с разрешението, дадено в т. 10б, абзац 3, изр. 2 ТР № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС – че легитимирани да предявят иск по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК, когато приемството е настъпило след издаване на заповедта за изпълнение, са както цедентът, така и цесионерът. Затова и не мога да обоснова приложението на чл. 226, ал. 1 ГПК в разглежданата в тази разработка процесуална ситуация.
11.Може би тук е моментът да се очертае каква всъщност е привилегията на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Несъмнено най-значимата и всъщност единствената допълнителна възможност, която дава особения ред на заповедното производство по чл. 417 ГПК (освен възможността без исков процес да се провери спорността на притезанието за половината от държавната такса за исков процес), е незабавното изпълнение.
Това предварително изпълнение, преди да е несъмнено установено вземането по издадената заповед за изпълнение, търпи редица ограничения. При отказ за издаване на заповед за изпълнение, този въпрос е изцяло ирелевантен, а ако длъжникът не е открит за връчването ѝ (чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК), изпълнението се спира – чл. 415, ал. 2 ГПК. В случай на издадена заповед за изпълнение на основание запис на заповед, менителница или приравнена на тях друга ценна книга на заповед, както и облигация или купони по нея (чл. 417, т. 10 ГПК), възражението автоматично действа възпрепятстващо на възможността да се осъществява принудително изпълнение, а изпълнението се спира – арг. от чл. 420, ал. 1 ГПК. Длъжникът може да предизвика спиране на изпълнението и ако представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и 181 ЗЗД, което настъпва ex lege, а според ал. 2 на чл. 420 ГПК, когато в срока за възражение е направено искане за спиране, подкрепено с писмени доказателства, съдът, постановил незабавно изпълнение, може да го спре и без да е необходимо предоставяне на обезпечение. Разпореждането за незабавно изпълнение подлежи на самостоятелен контрол по реда на чл. 419 ГПК. Последна защита срещу незабавното изпълнение намирам в угрозата от издаване на обратен изпълнителен лист срещу кредитора. Легалната рамка не дава допълнителни възможности за действие на кредитора само поради това, че заповедта е издадена по чл. 417 ГПК.
Подчертаването на преимуществото на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК ясно посочва, че неговото проявление е налично само в хода на заповедното производство. Вписванията в счетоводните книги, водени от банка, са станали повод за издаване на заповед за изпълнение и постановяване на незабавното ѝ изпълнение. Към този момент те са водени от надлежно процесуално легитимирания субект, имащ привилегията да използва този процесуален ред за защита. Причината, поради която е дадено различно доказателствено значение на документите по чл. 417 ГПК е осъществена и проявена. Завишената доказателствена стойност на счетоводната отчетност на банките – на техните вписвания и изчисления, е все за периода до и в момента на издаване на извлечението от счетоводните книги, но не и след това. Последващото прехвърляне вземането не може да се отрази на вече проявените последици от качеството на субекта и на специфичния издаден от него документ, касаещ описани операции и резултата от тях, когато те са водени от изискуемия от закона субект – банка. След издаване на заповедта (а дори и издаване на самото извлечение от счетоводните книги), промяната в качеството на субекта, който е издал документа по чл. 417 ГПК, не може да занижи доказателствената му стойност или процесуалното значение, издадено от надлежно легитимираното лице. Това е така, тъй като изискуемият субект е издал нужния документ за отразените операции и изчисления до момента на издаването, нужните обективни и субективни характеристики са били налични в релевантния момент. В производството по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК, качество на кредитора е ирелевантно и не дава привилегия, както не дава такава и извлечението от счетоводните книги, макар и към неговото съставяне авторът му да е банка.
На следващо място, постановеното незабавно изпълнение подлежи на контрол, който може да бъде надлежно упражнен от длъжника, както се очерта по-горе. Принудителното изпълнение действително може да продължи и паралелно с хода на производството по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК, но качеството на заявителя и специфичният документ, комуто е придадено специално значение, не се проявява в този момент и не оказва никакви процесуални последици.
12.Затова и следва да се приеме, че извлечението от счетоводните книги проявява своето процесуално значение и с него са скрепени процесуални последици, само в рамките на заповедното производство и още по-точно към момента на неговото учредяване. Впоследствие липсва нужда от запазване на качеството на издателя му, което е резултат от преустановяване на проявлението на последици от самото извлечение. Дори и да има такива (незабавно изпълнение), те се характеризират с остатъчно действие спрямо документа, послужил за издаване на заповедта за изпълнение. Затова и прехвърляне на вземането след издаване на заповедта за изпълнение въз основа на извлечение от счетоводните книги на банка на цесионер-небанка, не води до липса на процесуална легитимация на цесионера за предявяване на иска по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК.
 
Извод:
Ясно е, че когато вземането произтича от банкова сделка, за която т. 4г от ТР № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС изисква специално качество на кредитора към момента на подаване на заявлението, това ограничение за специалното качество на кредитора няма изискване или необходимост да се приложи и в исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, в случаите на цесия на вземането на заявителя преди стабилизиране на заповедта за незабавно изпълнение и издадения изпълнителен лист. Специалният ред за издаване на заповедта за незабавно изпълнение в случая не е обусловен от обективните характеристики на вземането, нито от субекта – негов титуляр. Той е провокиран от особеното качество на издателя на извлечението от счетоводните книги към момента на съставянето му, както и от това кой (и какво е неговото качество) е водил счетоводните книги, източник на информацията в извлечението. Така, няма нужда и титуляр на вземането винаги, до приключване на исковия процес по чл. 422, респ. чл. 415 ГПК, да е неизменно банка.
 
---
Гл. ас. д-р Борислав Ганчев, СУ „Св. Климент Охридски”, адвокат
Статията е публикувана в сп. "Търговско и облигационно право", кн. 11/2019 г.
 
[1] За улеснение цитирам целия абзац от ТР: При частно правоприемство при прехвърляне на вземането чрез договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, легитимиран да участва в производството по установителния иск е цедентът, като намира приложение нормата на чл.226 ГПК. Легитимиран да предяви иска е и цесионерът, ако е спазил срока по чл.415, ал.1 ГПК.
[2] Решение № 1 от 01.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 3228/2015 г., II т. о., ТК
[3] Попова, В. – Във: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, с. 850
[4] Пак там.
[5] Ако може да се провери – вж. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК
[6] Кюркчиев, С. – Във: Пунев, Б., В. Гачев, Г. Хорозов, Д. Митева, Д. Танев, Е. Кръшкова, Е. Балевска, К. Топалов, К. Влахов, М. Златарева, М. Обретенова, М. Бобатинов, С. Кюркчиев Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. С.: ИК „Труд и право”, Второ преработено и допълнено издание, 2017, с. 984
[7] Пак там.
[8] Спасова, С. Обезпечение на иска. С.: Сиби, 2014, с. 115
[9] Както посочих и по-горе, изхождам от виждането, че заповедното производство е ползотворно само ако вземането, което е негов предмет, е установено като безспорно – тъй като то е производство за потвърждаване безспорността на вземане.
[10] Определение № 583 от 20.07.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 506/2010 г., II т. о., ТК; Определение № 1161 от 28.12.2012 г., на ВКС по ч. т. д. № 865/2012 г. на II т. о., ТК; Определение № 927 от 22.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 101/2016 г., II т. о., ТК; Определение № 352 от 4.06.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 360/2009 г., II т. о., ТК
[11] Определение № 5051 от 5.04.2011 г. на СГС по ч. гр. д. № 4076/2011 г., АО, III-Б с-в
[12] Вж. по-горе хипотезите за това.
[13] Вж. повече и в: Ганчев, Б. Някои особености на допустимостта на иска по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК. – Търговско и облигационно право, 2014, № 2, 57 и следв.

Кантората



Адвокатска кантора „Анелия Бечева-Димитрова & партньори” е създадена през 2008г. Кантората е специализирана в сферата на търговското право, като предоставя на клиентите си пълния набор от юридически услуги, свързани с учредяването и развитието на едно търговско дружество. Консултира клиентите си при осъществяване на всички форми на преобразуване на търговски дружества, създава и актуализира документооборотът им, осъществява процесуално представителство при възникнали търговски спорове. Голям опит Кантората има при представителство в...

Вход за взискатели