Някои особености на допустимостта на иска по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК


 
Втори преработен и допълнен вариант

С приемането на новия ГПК в глава XXXVII беше уредено заповедното производство. То представлява специално съдебно производство, което замества или предхожда исковия процес и е призовано да предостави бърза защита на безспорни права. Целта на производството е да се избегне тежката процедура на исковата защита, ако съществуването на правото не е спорно, като се създаде съдебно изпълнително основание (чл. 404, т. 1 ГПК) за вземания от предвидения в чл. 410 ГПК вид или за притезания, удостоверени с някой от посочените в чл. 417 ГПК документи.
Ако вземането бъде оспорено чрез възражението по чл. 414 ГПК, се открива пътят за установяването му по исков ред – чрез предявяване на иска, уреден в чл. 422 ГПК.
От значение за преценка допустимостта на иска е неговият характер.  Първоначалната редакция на разпоредбата на чл. 422 ГПК не посочваше какъв е видът на иска, поради което в практиката беше налице раздвояване на вижданията относно характера му – осъдителен или установителен. Проблемът в дефинирането на защитата се коренеше в погрешното разбиране за това, кое е изпълнителното основание при уважаване на иска – заповедта за изпълнение или съдебното решение, макар въпросът да е изрично уреден в разпоредбата на чл. 404 ГПК. Постепенно се възприе, че искът е за установяване на вземането, а с изменението на ГПК с ДВ, бр. 42 от 2009 г. въпросът се разреши и законодателно.
Обяснението, защо искът е установителен, е следното:
Към момента на предявяване на иска по чл. 422 ГПК в полза на кредитора е налице изпълнително основание (заповедта за изпълнение), което обаче не е влязло в сила. Щом законът придава на заповедта за изпълнение характер на съдебно изпълнително основание, то не е необходимо в полза на кредитора по пътя на исковата защита да се създава второ такова за същото вземане (а именно – влязло в сила решение по осъдителен иск). Следователно, целта на исковото производство е установяване на вземането (ликвидиране на правния спор относно съществуването му), но не и създаване на самостоятелно изпълнително основание в лицето на постановеното съдебно решение. В противен случай би се стигнало до създаване на две равностойни съдебни изпълнителни основания за едно и също вземане, каквато цел би била лишена от законодателна логика.
В обобщение следва да се потвърди, че успешното провеждане на производството по иска по чл. 422 ГПК е само предпоставка за влизане в сила на заповедта за изпълнение и превръщането й в годно за издаване на изпълнителен лист съдебно изпълнително основание.
При така очертаната характеристика на заповедта за изпълнение като изпълнително основание се поставя въпросът, влиза ли в сила тя при допускане на незабавното й изпълнение или снабдяването на кредитора с изпълнителен лист във фазата на заповедното производство има само характер на предварително изпълнение.
Считам, че няма основание за провеждане на разлика между правната същност на заповедта за изпълнение по чл. 410 и заповедта за изпълнение на притезание, удостоверено по пътя на чл. 417 ГПК. И в двата случая към момента на издаването й сме изправени пред неокончателен съдебен акт, за влизането в сила на който законът предпоставя или липса на възражение в срок, или влязло в сила уважително решение по иска по чл. 422 ГПК. Разликата между заповедта за изпълнение на основание чл. 410 и тази за незабавно изпълнение е, че за втората законодателят е уредил възможност за предварителното й изпълнение. С оглед документите, въз основа на които се издава заповедта, законодателят е предвидил ex lege възможността за незабавното изпълнение (ако кредиторът поиска това – чл. 418, ал. 1 ГПК) без да е необходимо представяне на други доказателства или предоставяне на гаранции.
Интересен въпрос с практическо значение се поставя в случаите, в които при предявен установителен иск длъжникът признае вземането. Законът допуска възражението да бъде оттеглено, като не поставя ограничение във времето за това действие. Оттеглянето на възражението води до влизане в сила на заповедта за изпълнение. Признанието на вземането съставлява по своята същност признание за неоснователност на отправеното възражение, което при неформален (и препоръчителен) подход на тълкуване, следва да се приеме като изявление за оттегляне на възражението. При такова тълкуване на признанието, трябва да се приеме, че от момента на признанието възражението се счита оттеглено и заповедта влиза в сила, което води до недопустимост на установителния иск (поради отвод за пресъдено нещо). Проблемът е единствено в липсата на идентичност между адресата на изявлението за признание и на изявлението за оттегляне. Касае се за процесуални изявления, които за да породят своето действие, следва да достигнат до съда, спрямо когото би възникнало насрещното задължение за съответно процесуално действие. Или в случая – изявлението за оттегляне на възражението, направено под формата на признание на вече предявения иск, следва по правило да достигне до съда, издал заповедта за изпълнение. Само тогава, по общите процесуални правила, би настъпил ефектът на оттеглянето. Дали е равнозначно на това достигането на изявлението за оттегляне (под формата на признание на иска) до съда, разглеждащ исковото производство? Считам, че следва да се даде утвърдителен отговор на този въпрос във всички случаи, в които съставът, разглеждащ иска, и издалият заповедта за изпълнение е един и същ. В останалите случаи, ако длъжникът заяви, че признава иска и оттегля възражението, правейки това пред исковия съд, то последният би следвало да препрати изявлението до надлежния съд и паралелно с това да прекрати като недопустимо поради влизане в сила на заповедта за изпълнение исковото производство.
Изложеното становище, доколкото е свързано с тълкуване на волята на длъжника, е по-рядко практически срещано. В процеса на правоприлагане, при признание на установителния иск, съдът постановява решение при признание без да се прави преценка, налице ли е след извършеното признание процесуална допустимост на иска.
Обратна е хипотезата, когато се оттегли възражението по чл. 414 ГПК, а не се признае установителният иск. В тези случай, след констатация за влизане на заповедта в сила, установителното производство следва да се прекрати като недопустимо.
Като особен иск, протичащ след като се е развило друго, „проверовъчно” производство, искът по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК се характеризира освен с общите изисквания за допустимост, така и с особености, които са обусловени именно от протеклото заповедно производство. Тъкмо тези особености ще бъдат разгледани по-надолу.
С Тълкувателно решение № 4/2013 г., постановено по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, бяха дадени разрешения, със задължителна за съдилищата сила, на спорни въпроси в заповедното производство и следващите от него установителни искове по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК. Като че ли Върховният съд не успя да обхване всички спорни моменти в областта и тълкуване на закона беше дадено по отношение на вече безспорно утвърдените в практиката въпроси. В същото време, други от разрешенията, не държат изцяло сметка за практическите проблеми и се стремят към налагане на странен социален баланс, немислим в сферата на правоприлагането и правораздаването.  
Родова подсъдност
Съгласно ГПК компетентен да се произнесе по подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение в двете му форми (по чл. 410 и по чл. 417 ГПК) е винаги районният съд.
Съгласно чл. 410, ал. 1 ГПК, издаване на заповед за изпълнение може да се поиска, когато искът е родово подсъден на районния съд като първа съдебна инстанция. Следователно такива ще са искове, чиято цена е до 25 000 лв. (чл. 104 ГПК).
Съгласно разпоредбата на чл. 417 ГПК издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ може да се иска независимо от размера на сумата, т.е. и за суми над 25 000 лв. Възможност за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК независимо от размера на сумата е предвидено в редица специални закони – Закона за адвокатурата (чл. 37), Закона за енергетиката (чл. 107, чл. 154, чл. 184) и др.
В тези случаи възниква въпросът, кой е родово компетентният съд по иска по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК, ако заповедта е издадена за сума над 25 000 лв.?
Считам, че с оглед непротиворечивата разпоредба на чл. 104, т. 4 ГПК, практиката правилно и безспорно се ориентира, че такива искове следва да бъдат компетентни като първа инстанция на съответния окръжен съд. Подобно разрешение е правилно, тъй като, както вече стана ясно, заповедното производство е факултативно. Това, че законът е дал възможност на по-ниския по ранг съд – районния – да провери оспорването на вземането, е само за да се постигне бързина и да се избегне воденето на множество искови производства, без да има реално оспорване на претендираните вземания. Районните съдилища са най-многобройни, по-близо са до гражданите от географско гледище и осигуряват поради това лесния им достъп до правосъдие. Пред заповедния съд не се провежда доказване в чистия смисъл на термина, пред него не протича спорно съдебно производство. Затова и предоставяне на компетентността на районния съд да се произнася за съществуването и изпълнението на вземания над 25 000лв. не нарушава принципите на гражданския ни процес и обезпечава в достатъчна степен правата на страните. В особените правила за заповедното производство липсва изрична разпоредба, която да определя, че съдът, издал заповедта за изпълнение, е родово компетентен и по иска по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК. Ето защо се прилагат общите правила на родовата подсъдност и исковете са подсъдни на съответния родово компетентен съд.
Местна подсъсност
Съгласно чл. 411, ал. 1 ГПК заявлението за издаване на заповед за изпълнение се подава до районния съд по постоянния адрес или по седалището на длъжника.
Тъй като в момента на разглеждане на заявлението длъжникът няма възможност да възрази относно местната подсъдност, тя се явява процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно в заповедното производство и ако не е налице – препраща делото на местно компетентния съд. Поставя се въпросът, докъде се разпростира служебната проверка относно спазването на местната подсъдност – според едното становище тя е ограничена от посоченото в заявлението, т.е. щом в заявлението е посочен постоянен адрес в седалището на сезирания съд, компетентността е налице. Считам този подход за неправилен, тъй като обезсмисля целта на служебната проверка. С оглед възможностите за достъп до вписванията в Търговския регистър и за проверка в Национална база данни „Население” (предоставена с Наредба № 14 от 18.11.2009 г. за реда и начина за предоставяне достъп на органите на съдебната власт до Национална база данни „Население“), няма процесуална пречка служебната проверка да включва именно установяване на действителното седалище/постоянен адрес на длъжника с оглед преценка на местната компетентност на съда.
В практиката се поставя въпросът: какво следва да се направи, ако при предявен иск по чл. 422 ГПК съдът констатира, че предхождащото го заповедно производство не е протекло пред местно компетентния съд? Това води ли до недопустимост на предявената впоследствие искова молба?
Считам, че следва да се предпочете отрицателният отговор. Правилата за местна подсъдност разбирам като начин да се улесни лицето, което бива въвлечено в едно гражданско дело, по-лесно да се защити, т.е. посредством местната подсъдност се обезпечава реализирането правото на защита на ответника в едно гражданско дело.
След като, така или иначе, ответникът (длъжникът по заповедното производство) е успял да се защити, подавайки възражението по чл. 414 ГПК, то целта на закона е постигната. Редно е в аналогични случаи да се приема, че подадената искова молба е редовна и допустима. Ако ответникът има възражения във връзка с местната подсъдност на иска по чл. 422 ГПК, той може да ги релевира в исковата фаза на разглеждане на делото и ако са основателни – производство да се препрати на местно компетентния съд. В този смисъл е и практиката на ВКС (така: Определение №  624 от 18.08.2010 г. по ч.т.д. № 531/2010 г., ВКС, II ТО).
Със същите аргументи поддържам становището, че ако съдът не е извършил правилно служебната проверка за спазване на местната подсъдност преди издаване на заповедта, и установи, че не е бил местно компетентен едва при връчването й, то това не е основание за обезсилване на заповедта от съда, който я е издал. Бързината и процесуалната икономия следва да се предпочитат винаги, когато това не води до нарушаване и ограничаване правата на гражданите какъвто ми се струва, че е и този случай.
Такова разрешение даде и Тълкувателно решение № 4/2013 г., постановено по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в т. 3а.
Правен интерес
Ясно става от разпоредбата на закона, че искът по чл. 422, вр. чл. 415 ГПК е установителен и заради това съдът трябва да провери правния интерес за предявяване именно на този вид иск. Правният интерес от установяване на вземането срещу длъжника е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно и ако същата не е налице, предявеният установителен иск е недопустим.
В общия случай теорията определя, че за да съществува интерес от установителен иск, е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него право[1]. Тъй като искът по чл. 422 ГПК се явява специален установителен, в тази хипотеза е необходимо наличието на допълнителни специални положителни предпоставки за допустимост на иска.
Съгласно утвърдилата се съдебна практика (така: Определение № 163 от 04.02.2011 г. по ч.т.д. № 901/2010 г., Т.К., ІІ Т.О. на ВКС), съдът, пред който е висящо исковото производство, трябва задължително да извърши проверка за допустимостта на иска, като изследва въпросите: 1/ издадена ли е заповед за изпълнение; 2/ подадено ли е в рамките на законоустановения двуседмичен срок от връчването на заповедта от длъжника възражение по чл. 414 ГПК; 3/ спазен ли е едномесечният срок по чл. 415 от ГПК за предявяване на установителния иск за съществуване на вземането.
Нека разгледаме предпоставките поотделно.
Издадена ли е заповед за изпълнение
Проверката в случая следва да бъде далеч по-широка от посоченото в цитираната практика на ВКС.
Считам, че на първо място, следва да се провери изобщо развило ли се е заповедно производство, което е завършило с издаване на заповед за изпълнение. Само след осъществило се заповедно производство може да бъде предявен иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК. Във всеки друг случай искът ще бъде недопустим, тъй като кредиторът няма правен интерес от защита, която се изчерпва единствено с установяване на вземането, щом твърди то да е изискуемо – правният интерес за предявяване на иск при липса на  заповедно производство ще е само за предявяване на осъдителен, а не на установителен иск. Който може да получи по-пълна защита, не може да има интерес от по-ограничената[2]. Както вече се отбеляза, изпълнителното основание е издадената заповед за изпълнение (чл. 404, т. 1 ГПК), в нея се съдържа изпълнителната сила. След като влизането й в сила е „парализирано” от подадено възражение по чл. 414 ГПК, трябва да бъде проведено производство за установяване на вземането, което да изследва основателни ли са твърденията за заявителя-кредитор. Във всеки друг случай, когато няма издадена заповед за изпълнение, ищецът ще трябва да предяви осъдителен иск, насочен към постигане на изпълнително основание – влязло в сила осъдително решение (чл. 404, т. 1 ГПК). 
За установяване на проведеното заповедно производство обичайната практика на съдилищата беше изискването и прилагането му към исковото. Възникваше обаче проблемът със забраната несвършените дела да се прилагат към други и да се изпращат на други учреждения, предвидена в чл. 88, ал. 1 Правилник за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища (отм.)[3]. ВСС обаче реагира адекватно и в новия ПАРОАВАС (отм)[4] беше уредено, че по разпореждане на административния ръководител неприключилите заповедни производства, по които е издадена заповед по чл. 410 или чл. 417 ГПК, могат да се прилагат към постъпилите в същия съд искови производства по чл. 422 ГПК – чл. 97, ал. 1 ПАРОАВАС. Това се възприе като разрешение и в най-новият Правилник за администрацията в съдилищата (ПАС)[5] - чл. 82.
 По този начин съдът може да провери изцяло заповедното производство и да формира непосредствено убеждението си за провеждането и редовността му. Остана обаче отворен въпросът какво става, когато установителният иск е подсъден като първа инстанция на окръжен съд – може ли да се изпрати и приложи към него заповедното производство с оглед посоченото в цитираната разпоредба. От една страна текстът на Правилника е ясен и прилагане на заповедното производство не следва да се извършва. В същото време, би могло да се черпи основание за допустимостта на прилагане на несвършилите заповедни производства по исковите дела, подсъдни на окръжен съд като първа инстанция, от чл. 82, ал. 3, т. 1 ПАС, съгласно който по разпореждане на съда свършените дела се прилагат към други дела, когато трябва да се реши въпросът за присъдено нещо. При исковете по чл. 422 ГПК следва да се установи и този въпрос и заповедните производства могат да се прилагат на това основание. И все пак, мисля, че пътят трябва да бъде извървян до край и тази възможност да бъде предвидена изрично в ПАС. Нещо повече, de lege ferenda, считам за необходимо да бъде предвидено задължително прилагане на заповедното производство към исковото такова, като това е безспорно необходимо с оглед цялостната преценка, която следва да направи съдът по установителния иск.
В този ред на мисли следва да се адмирира практиката в някои съдилища (Софийския районен съд) заповедното и последващото исково производство да се разглеждат от един и същ съдебен състав, която впоследствие получи и нормативна уредба в чл. 82, ал. 6 ПАС. Съгласно цитираният текст, при предявяване на иск за установяване на вземането по чл. 422 ГПК, административният ръководител може да разпореди делото да бъде разпределено на съдията, издал заповедта за изпълнение срещу ответника, в случай че заповедното производство е било разгледано в същия съд. Това допринася за постигане на последователност и осуетява възникването на противоречия в становищата по редица въпроси на решаващите съдебни органи, като същевременно не нарушава принципа за случайно разпределение на делата, тъй като той е проведен още при първоначалното определяне на състава, който ще разгледа като цяло правния спор.
Идентичност на заповедното и исковото производства.
На следващо място, съдът трябва да провери има ли идентичност между заповедното и исковото производство. Съвпадение е нужно както от субективна, така и от обективна страна.
В случай че длъжникът почине или юридическото лице бъде заличено преди подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, то изначално липсва валидно възникнало процесуално правоотношение и дори и да има издадена заповед за изпълнение и депозирано възражение срещу нея (от наследниците или правоприемникът на юридическото лице, ако има такъв), то няма как предявеният иск по чл. 422 ГПК да бъде допустим. Процесът е опорочен съществено, процедурата страда от непоправимо нарушение, което не може да бъде заздравено. Заповедта за изпълнение и възражението не могат да породят правния си ефект, който да обуслови интереса от предявяване и на установителен иск. В този случай винаги ще следва съдът да върне подадената искова молба като недопустима. В този смисъл е и непротиворечивата практика на ВКС (така: Определение № 44 на ВКС по ч.т.д. № 402/2008 г., I Т.О.; Определение № 318 на ВКС по ч.гр.д. № 1429/2008 г., V Т.О.; Определение № 346 на ВКС по ч.т.д. № 394/2008 г., II Т.О.).
Ако сме изправени пред универсално правоприемство на страната на заявителя или длъжника, настъпило както преди, така и след издаване на заповедта за изпълнение, но след подаване на заявлението, надлежни страни по исковото производство ще бъдат правоприемниците, които ще участват активно за защита на свои права и интереси. След като страна по материалното правоотношение престане да съществува, логиката на ГПК е празнотата да бъде попълнена с приемника, в който смисъл е и изричната разпоредба в исковия процес – чл. 227 от ГПК (така: т. 10б от Тълкувателно решение 4/2013 г., постановено по т.д. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Определение № 707 от 15.10.2010 г. по ч.т.д. № 314/2010 г., Т.К., ІІ Т.О. на ВКС).
В т. 10б, абзац 3 на Тълкувателно решение № 4 от 2013 г., постановено по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, се прие, че при частно правоприемство при прехвърляне на вземането чрез договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска по реда на чл. 422, респ. 415, ал. 1 ГПК, легитимиран да участва в производството по установителния иск е цедентът, като намира приложение нормата на чл. 226 ГПК. Легитимиран да предяви иска е и цесионерът, ако е спазил срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Въпросът беше поставен, поради противоречива практика на ВКС и съдилищата в тази посока. Така, съгласно една част от нея, при частно правоприемство по спорното материално право – цедиране на вземането, което е настъпило след издаване на заповедта за изпълнение, легитимиран да предяви установителния иск ще бъде цесионерът – новият кредитор (така: Определение № 366 от 19.05.2011 г. по т.д. № 994/2010 г., Т.К., І Т.О. на ВКС; Определение № 329 от 31.05.2011 г. по ч.гр.д. № 226/2011 г., Г.К., ІV Г.О. на ВКС; Определение от 12.11.2009 г. на ОС - Русе по в.ч.гр.д. № 899/2009 г.). Ето и обяснението:
В заповедното производство липсва препращане към разпоредбите на общия исков процес изобщо, а още по-малко в частта относно прехвърляне на спорното вземане и те не могат да бъдат приложени, за да се обоснове продължаване на производството между досегашните страни. Въпреки че установителният иск ще се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то към момента на подаване на исковата молба тя трябва да отразява коректно материалноправното положение. Това състояние на материалните отношения ще обуслови и надлежността на страните, правото им на иск и на защита по така предявения иск.
Според мен, така изразеното становище за неправилно. В случая не е нужно изрично препращане към уредбата на прехвърляне на спорното право в процеса. Налице е предявен установителен иск, по който следва да се прецени активната процесуална легитимация на ищеца. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Законодателят е предвидил, че именно от момента на подаване на заявлението по чл. 410 или 417 ГПК ще се счита предявен и искът по чл. 422 ГПК. Целта на тази законова фикция е да се допусне настъпване на определени последици към един по-ранен момент (касаещи прекъсване на давностни срокове, прехвърляне на спорното право и др.). След като искът се счита за предявен от момента на подаване на заявлението, то всички факти, осъществили се след този момент, „се случват” в рамките на установителния процес и за него ще се прилагат всички правила на част втора от ГПК – „Общ исков процес”. При прехвърляне на претендираното право след издаване на заповед за изпълнение, установителният иск по чл. 422 ГПК следва да се предяви от прехвърлителят-цедент, а не от приобретателя-цесионер. Изправени сме пред института на процесуалната субституция с всички произтичащи от това процесуални последици.
В светлината на посоченото, разрешението на ВКС в ТР 4/3013 г. ОСГТК е странно. На практика разрешение липсва. От една страна е посочено, че легитимиран да участва в производството по установителния иск е цедентът, като намира приложение нормата на чл. 226 ГПК, а е прието и, че легитимиран да предяви иска е и цесионерът, ако е спазил срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. В мотивите на тълкувателното решение, които по този въпрос са доста скромни, се посочва, че с предявяването на иска е създадена висящност на исковия процес от момента на подаване на заявлението, към който момент цедентът е носител на спорното право, поради което същият не предявява чужди права пред съд. В течение на делото той е праводател на прехвърленото спорно право и първоначална страна по смисъла на чл. 226, ал. 1 ГПК. По тези съображения, ВКС счита, че искът би могъл да се предяви и от цесионера при спазване на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, който по отношение на него течал от датата на връчване на указанията на съда на цедента.
В посочената аргументация можем да търсим определено разкрепостяване на ВКС и излизане от руслото на статичността и формалността. Идеята е, че е без значение кой ще предяви иска, след като това е направено в срок, ефектът е постигнат. Още повече, че ако ищец е цесионерът – още по-добре, та нали той вече е носител на спорното право. С това разрешение обаче се нарушават поне два основни принципа на гражданския ни процес. На първо място, заложеното в чл. 226 ГПК, че материалноправната промяна в титуляра на спорното право не води до процесуалноправна такава, освен при условията на чл. 222 ГПК. Както нееднократно е посочвано и от правната теория[6], на процесуалноправното положение на противната страна не трябва да бъде влошавано поради прехвърляне на спорното право, иначе то би могло да се предприема именно и само с тази цел. Искът по чл. 422 ГПК се развива по правилата на общия исков процес и няма как да не бъде приложими разпоредбите на чл. 226 ГПК. По този начин, ВКС явно и откровено законодателства, което е недопустимо. Не се спира обаче дотук. Създадена е и фикция – ще се счете, че даденият на цедента срок за предявяване на иск по чл. 415 ГПК е спазен, ако в него цесионерът предяви от свое име иска. И нещо повече – с това, той ще се конституира като страна в процеса, без да се зачита становището на ответника-длъжник, чието съгласие е изрично задължително според чл. 222 ГПК. Считам, че посоченото е недопустимо. С това си разрешение ВКС не дава тълкуване на закона, каквато е конституционната му функция, а дописва и дори изменя ГПК, създава фикции, изрично дерогира разпоредбите на чл. 226, ал. 2, вр. с чл. 222 ГПК и на чл. 222 ГПК, поради което считам, че изр. последно от т. 10б, абзац 3 на Тълкувателно решение № 4/2013 г., постановено по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не следва да се прилага.
Аналогично на даденото от мен по-горе разрешение във връзка с частното правоприемство, следва да се даде и при заместване или встъпване по смисъла на чл. 101 и чл. 102 ЗЗД в спорния дълг.
Поставя се и въпросът, дали наред с длъжника по заповедта може да бъде добавен друг ответник, срещу когото издаване на заповед не е поискано. Естествено, ако е допустимо такова съединяване, то искът срещу втория ответник ще е всякога осъдителен и ще се счита предявен от депозиране на иска срещу него, а не от подаване на заявлението. С оглед общите правила за субективно съединяване, както и с оглед правилата за субективно изменение чрез добавяне на страна, не виждам пречка за допустимост на добавянето на втори ответник наред с предявяването на установителния иск срещу длъжника по заповедта. Вторият ответник може да бъде добавен като евентуален или при условията на кумулативно съединяване, когато са налице обикновено другарство и разделен дълг. По-спорен е въпросът, може ли да се съедини установителният иск с осъдителен с искане за солидарно осъждане. Чисто формално, с оглед необходимостта от постановяване на различни диспозитиви в съдебното решение, съединяването не изглежда удачно от гледна точка на процесуалния закон, но в случай на бъдеща изрична законодателна уредба, на въпроса следва да се отговори положително.
В т. 11б на Тълкувателно решение № 4/2013 г., постановено по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС 11.б. се прием, е в производството по иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, е допустимо да се приемат за съвместно разглеждане друг иск на ищеца – чл.210, ал.1 ГПК, насрещен иск – чл.211 ГПК, инцидентен установителен иск – чл.212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за съвместно разглеждане с иска по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК.
Идентичност трябва да има и що се касае до предмета на заповедното и исково производства.
В заявлението за издаване на заповед за изпълнение заявителят задължително следва да опише от какво произтича вземането му. Съгласно чл. 410, ал. 2 ГПК заявлението трябва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 ГПК.
Съдът задължително трябва да следи за наличие на достатъчно описание на вземането. Целта е длъжникът да може да формира виждане кое вземане се претендира, за да може да прецени оспорва ли го или не.
Вземането трябва да бъде индивидуализирано по начин, който да позволява и извършването на проверка, целяща да установи, дали заявителят по заповедното производство предявява иск за същото вземане. Това задължително следва да се проверява служебно от съда и обезпечава допустимостта на установителния иск. Недопустимо е след като е извършена проверка за оспорването на едно вземане в заповедното производство, впоследствие да се допуска исково производство по чл. 422 ГПК между същите страни относно друго вземане.
В този смисъл, всеки иск по чл. 422 от ГПК, който по основание или размер се различава от заявеното пред съда по заповедното производство, би се оказал недопустим поради липса на правен интерес. Съответно, ако има частично несъвпадане, допустимост ще е налице само за припокриващата се част. Това, разбира се, ще е вярно само ако частта е индивидуализирана според заповедното производство. Няма обаче процесуална пречка, наред с вземането, предмет на заповедта, да се предяви и иск и за друго вземане срещу същия длъжник – искът за него ще е осъдителен, ще се счита предявен от датата на предявяването му и няма да ползва внесената държавна такса (наред с искането за главницата се претендира осъждане за заплащане на лихва).
В този смисъл следва да бъде подложена на критика т. 2б, абзац 2 на Тълкувателно решение № 4 от 2013 г., постановено по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в който се прие, че отговаря на изискванията по чл. 410, ал. 2 , вр. с чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, когато в заявлението не са подробно посочени обстоятелствата, от които произтича вземането, но същите могат да се извлекат от представения към заявлението документи по чл. 417 ГПК. Тук отново следва да бъде адмирирана ориентацията към деформализиране на подхода от съдилищата. В същото време обаче нюансите могат да бъдат много и различни. Самите документи по чл. 417 ГПК са различни, както различна може да е и липсващата информация за обстоятелствата, от които произтича вземането. В този смисъл, не трябва да се допуска издаване на заповеди за изпълнение в случаите, когато липсват такива данни, които могат да позволяват интерпретиране на основанието на вземането или други негови същностни характеристики и поставят под заплаха интересите на длъжника.
Подадено ли е в рамките на законоустановения двуседмичен срок от връчването на заповедта от длъжника възражение по чл. 414 от ГПК.
В практиката се наложи виждането, че исковият съд може и трябва да провери, както спазен ли е двуседмичният срок по чл. 414 от ГПК, така и представлява ли подаденият документ възражение по смисъла на същия текст.
Разбираемо и правилно е съдът по исковото производство да провери, дали е спазен срокът за възражение и има ли възражение. Това обуславя и допустимостта на иска по чл. 422 от ГПК.
Счита се, че след като исковият съд следва самостоятелно и независимо да провери има ли правен интерес за предявяване на установителния иск, то той трябва да прецени и оспорва ли се задължението от длъжника въпреки подаденото възражение по чл. 414 ГПК.
Тук възникват някои въпроси: като какъв действа исковият съд спрямо заповедния в този случай? Той не е въззивна инстанция, дори и когато исков съд е окръжният. В този смисъл, ако заповедният съд е приел, че възражение има, а исковият приеме, че такова няма, тълкувайки обективираното волеизявление, длъжен ли ще е заповедният съд да издаде изпълнителен лист? Може ли и на какво основание равен по степен съд да влияе върху вътрешното убеждение на друг равен нему съдия?
Въпреки така поставените въпроси, важно е да се прецени има ли оспорване на вземането, тъй като това е целта на заповедното производство. Не е нито правно, нито житейски оправдано да се провеждат производства при положение, че вземанията не се оспорват. Няма защо и длъжник, който е възразил, но волеизявлението му не е възприето правилно, да бъде въвличан в други производства и натоварван с допълнителни разноски.
На законодателят не е чужда подобна постановка. Аналогична е ситуацията при производството по обезпечаване на бъдещ иск и следващото го производството по обезпечените искове. Съдът, който допуска обезпечението, преценява основателността с оглед наличието на достатъчни убедителни писмени доказателства, които обуславят вероятната основателност на иска. В този случай също така, съдът, който разглежда обезпечения иск, не е и не може да бъде обвързан от постановения в обезпечителното производство акт и възприетите в него фактически и правни изводи за вероятна основателност, а напротив – постановява напълно независим съдебен акт, с който след преценка на събрания доказателствен материал и всички извършени процесуални действия, решава правния спор по ненакърненото си вътрешно убеждение.
В този смисъл е и разрешението в т. 10а на Тълкувателно решение № 4/2013 г., постановено по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл.422, респ.415, ал.1 ГПК, не са налице в случаите, когато възражението по чл.414 ГПК не е подадено в срока по чл.414, ал.2 ГПК или не съдържа оспорване на вземането. Съдът, разглеждащ иска по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, извършва самостоятелна преценка за наличието на тези специални процесуални предпоставки и не е обвързан от констатациите по тях на съда в заповедното производство.
Законодателят урежда минимално необходимото съдържание на възражението, за да има то парализиращ действието на заповедта ефект, като няма задължителна форма за същото. Няма пречка обаче длъжникът да мотивира възражението, както и няма пречка да направи, включително чрез установената форма на същото, изявление до съда, което по съдържание се различава от оспорването на вземането. На практика това се случва често, особено когато длъжник е физическо лице – направеното от него изявление до съда често съдържа не оспорване на дълга, а изложение на причините, поради които дългът не е погасен. Съдът не само може, но е длъжен да тълкува волята на длъжника, а не изхождайки от формалното наименование на подадения документ да въвлича страните в спор, който не съществува между тях. Ето защо, при извод, че направеното от длъжника изявление не съставлява по същество оспорване на дълга, то с изтичане на двуседмичния срок заповедта влиза в сила. Това е пречка пред исковия съд да разгледа предявения иск – налице е пресъдено нещо, за която процесуална пречка исковият съд следи служебно. Пред кредитора се изправя възможността да поиска издаване на изпълнителен лист, а при отказ от страна на заповедния съд – да обжалва разпореждането. При условията на чл. 417 ГПК съответно обжалваем ще е актът, с който се обезсилва заповедта, в случай, че заповедният съд поддържа становището си, че възражение е налице, а исковата молба е върната.
Тук няма да навлизаме в дискусии относно наличието и особеностите на силата на пресъдено нещо на заповедта за изпълнение, което като важност и обем на проблема може да бъде предмет на едно цяло друго изследване.
Наличие на правен интерес за предявяване на установителен иск по чл. 422 ГПК ще е налице и когато към момента на предявяването му претендираното вземане е изцяло или частично погасено чрез принудително изпълнение.
В този случай, предметът на установителният иск след проведено заповедно производство е установяване на вземането към момента на издаване на заповедта за изпълнение (така: Определение 417/03.06.2011 г. по ч.т.д. 315/2011 г., ВКС I ТО). Последващите изменения в материалните отношения не следва да се преценяват от исковия съд и не бива да влияят на постановявания от него съдебен акт. Ако съдът вземе предвид правени в хода на делото плащания, включително събирани принудително суми, то биха възникнали редица трудно решими въпроси. Отхвърленият установителен иск поради плащане в хода на производството и съответното обезсилване на заповедта води ли до неоснователно събрани/платени суми (на практика липсва изпълнително основание след обезсилването, следователно налице е основание за издаване на обратен изпълнителен лист)? В случаи на многократни плащания в хода на процеса, следва ли ищеца да изменя постоянно размера на предявения от него иск?
Не така ще стоят нещата, що е касае за вземания, за които има издадени заповеди за изпълнение по чл. 410 ГПК, както и тези по чл. 417 ГПК, по които са правени доброволни плащания. В тези случаи, както и в общия исков процес, следва да бъдат съобразени всички новонастъпили обстоятелства към момента на приключване на съдебното дирене, включително и направените плащания.
В този смисъл е и разрешението в т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г., постановено по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.
 
 
Следва да подчертая, че това проучване не изчерпва всички проблеми и спорни хипотези, които възникват в теорията и практиката по дискутираните теми. Напротив, в хода на писането у мен възникнаха множество други въпроси, които следва да бъдат разгледани задълбочено в в различен по форма и цели труд.
 
адвокат Борислав Ганчев
Статията е публикувана в сп. "Търговско и облигационно право", кн. 2/2014 г.
 

[1] В този смисъл: Сталев, Ж. А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, „Българско гражданско процесуално право, София, 2012, с. 185
[2] В този смисъл: Сталев, Ж. А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, „Българско гражданско процесуално право, София, 2012, с. 185
[3] Издаден от Висшия съдебен съвет, обн., ДВ, бр. 9 от 29.01.2008 г., доп., бр. 28 от 14.03.2008 г., в сила от 1.03.2008 г., отм., бр. 66 от 18.08.2009 г.
[4] Издаден от Висшия съдебен съвет, обн., ДВ, бр. 66 от 18.08.2009 г.; изм. с Решение 3013 от 4.03.2013 г. на ВАС на РБ - бр. 40 от 30.04.2013 г., в сила от 30.04.2013 г.
[5] Издаден от Висшия съдебен съвет, обн., ДВ, бр. 8 от 28.01.2014 г. 
[6] Виж: Сталев, Ж. А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, „Българско гражданско процесуално право, София, 2012, с. 426

Кантората



Адвокатска кантора „Анелия Бечева-Димитрова & партньори” е създадена през 2008г. Кантората е специализирана в сферата на търговското право, като предоставя на клиентите си пълния набор от юридически услуги, свързани с учредяването и развитието на едно търговско дружество. Консултира клиентите си при осъществяване на всички форми на преобразуване на търговски дружества, създава и актуализира документооборотът им, осъществява процесуално представителство при възникнали търговски спорове. Голям опит Кантората има при представителство в...

Вход за взискатели